Отново в плен на самотата.
Окован във вериги от мрачна тишина.
Очакващ приятелство, признание.

Имам те.
Но до кога?
Гледам имаш ти

Времето беше слънчево без облаче в небето, прекрасна синева.
Едно момче вървеше само, слушайки музика от поредната превъртяна станция на портативното си радио.
Някак странно не забелязваше хората минавайки покрай него.

Бях на крачка от смъртта.
И защо ли, заради проблемите на други.
Защо ли трябваше да си слагам на сърцето проблеми, които мен лично не ме касаят.

Разхождайки се от блог на блог попаднах на един постинг, в който леко и меко се оплюха мъжете с по-различна сексоална ориентация, което предизвика и моя отговор във вид на постинг.
Дали просто защото немогат да разберат какво е или не се ...

Припомни си онова момче, същото което загуби вярата си в любовта.
Припомни си, какво е да трепне сърцето при вида на желаното момиче.
Припомни си тръпката от допира, желанието да я има /леко даже егоистично| само за себе си.

Имало едно момче.
Красиво, умно и с развито усещане за нещата.
От малко обичало да бъде индивидуално, самостоятелно и независещо от никого.

Харесвам твоят смях.
Тих, нежен и омаен.
Гъделичкащ моят слух.

В какво ли се превърнахме,
сред толкова злоба, завист и омраза.
На какво ли заприличахме,

Умирам.
За кой ли път отново
в себе си се прераждам.